Процеса на саморазрушаване на световната финансова система, който от началото на 2009г. премина в открита фаза (по-голяма част от финансовите институции се намират пред фалит или вече фалираха), е необратим по цял ред причини, сред които:
1.) Финансовата система на САЩ – безусловно, носеща конструкцията на световната система – е класическа платежна и кредитна система едва на 5-7% от общия си обем (около 10-15 трлн. дол.). Останалите 93-95% е формираната през последните 15-20 години “подводна част на айсберга” – неотразени в балансите деривати (“производни” финансови инструменти от типа SDS,SDO и др.) Така например, сумата на баланса на един от най-крупните участници на пазара, JP Morgan е около 2,5 трлн. дол., докато небалансовите инструменти, които притежава – повече от 97 трл. дол. Подобни пропорции има при Goldman Sachs (баланс от порядъка на 1,5 трлн. дол, извънбалансови – повече от 50 трлн. дол.).
Този “лост”, използван до неотдавна за поддържане на неудържимия ръст на стойността на активите и печалбите на финансовата система на САЩ, сега със същата сила работи в обратната посока, превръщайкки практически цялата финансова система (с изключение на 2-3-ма субекти на пазара, близки до ФРС), в склад за токсични активи.
2.) Обезценката в тези условия на задбалансовите активи дори на 3-5% води до рухването на баланса и може да “отнесе” и най-устойчивата финансова институция. Вече са изписани повече от 2 трлн. лоши активи, като в близка перспектива сумата ще достигне до 3 трлн. дол. В близко време в САЩ се планира създаване на “лоша банка” или банка за купуване на “лоши активи”, за да се изринат балансите на банките. Тази стъпка се представя като едва ли не “чудодейно спасение” на системата, въпреки че това всъщност е прехвърляне от единия към другия пробити джобове, тъй като реални източници за създаване на такава супербанка в активната част на баланса липсват. Да се рестартира финансовата система от нулата също е невъзможно. За това са нужни извънредни обстоятелства (както това се случи в Германия, когато в рамките на реформите на Людвиг Ерхард са раздадени на всички еднакво количество от новите дойче марки). До края на 2009 г. се очаква да се отпишат още до около 2 трлн. дол. финансови активи по целия свят.
3.) Национализацията на такива банки-титани като City или Bank of America (за разлика от тях континенталните европейски банки, са затънали доста по-малко в калта на “задбалансовите пирамиди”), не би довела до нищо, такава национализация би повтарила “казуса Исландия”, когато активите на национализираните банки превишава неколкократно БВП на страната, инвеститорите губят доверие и към банковата система и към страната като цяло. Такава перспектива стана реалност дори за родината на англосаксонския финансов капитализъм – Великобритания. Някои финансови гуру (като например бившия партньор на Сорос – Джим Роджърс) предричат нейния скорошен банкрут. Но ако “старата Англия” е в такова положение, то какво тогава може да се каже за другите страни?
Ръста на бюджетния дефицит на САЩ от 500 млрд. дол. през 2008г. до няколко трлн. дол. (вследствие на вече приетите или бъдещи мерки.) през 2009г., поставя под въпрос неговото обслужване през близките години, дори и месеци. В условията на падане на цените на суровините и падането на доходите от китайския експорт, допълнително търсене в такива обеми липсва. Затова ФРС преминава към директно закупуване на американски държавни облигации (т.н. политика на количествени облекчения), раздавайки практически безсрочни и безплатни пари както на своите акционери (ФРС е собственост на ред финансови институции), така и на някои страни. Така, през октомври 2008г. по т.н. “валутни суапи” бяха раздадени 120 млрд. дол. (по 30 млрд. дол. за Бразилия, Мексико, Южна Корея и Сингапур).
4.) Въпреки, че баланса на ФРС е непрозрачен (в края на 2008г. агенция Bloomberg прави запитване за баланса на ФРС, но му е отказан достъп до информация, с препратка към закона за защита на търговската тайна), в американската публична финансова система е невъзможно дълго да се прикрива отсъствието на източници за финансиране на бюджетния дефицит. И даже суперлоялните рейтингови агенции ще бъдат принудени да намалят кредитния рейтинг (или за начало да изменят прогнозата на негативна). Ако това не се случи, инвеститорите (особено инвеститорите-държави) ще направят своите изводи самостоятелно. Във всички случаи през 2009 или 2010г. е вероятна криза на доверие към ФРС, бягство от долара и от поеманите от министерството на финансите на САЩ задължения. Засега рейтинговите агенции “се тренират” върху европейските страни – Гърция, Испания, на ред е Франция, но не и САЩ (седалище на трите най-крупни рейтингови агенции), въпреки откровено безумната бюджетна политика. Най-големите американски банки (City, Bank of America), съдейки от котировките на техните акции, са практически банкрутирали. Но не и по рейтинг – техните рейтинги са доста по-високи, спрямо други достатъчно платежоспособни субекти на капиталовите пазари. Затова постоянните уверения на S&P че “даже” най-високия рейтинг на САЩ (ААА) “не е издялан на камък” е просто жест на политическа коректност, тъй като по собствените методики на агенцията, страна с такава политика отдавна би трябвало да се движи към банкрута (което и се случва реално).
5.) За да не се допусне неконтролируем разпад на системата, министерството на финансите на САЩ и ФРС, за пореден път прилагат “стратегията анаконда”: задушаване на света в обятията на долара, изхвърляне на станалите обременителни елементи на системата (от типа на инвестиционните банки, суровинните и ипотечни балони), а също така изхвърляне на токсични отпадъци, следствие на полуразпада, във вид на хаос в посока към “чуждите” (в БРИК, Азия, Европа). Целта на стратегията – съхраняване на ядрото на системата (Уолстрийт) в състояние на контролируем полуразпад, като по този начин му се дава време за адаптация и търсене на нови инструменти за финансово доминиране.
И така, за да намалят скоростта в хода на събитията, американските власти (чрез същите тези рейтингови агенции, банки, хедж-фондове) водят финансова война с по-слабите звена на световната финансова система, стремейки се да мобилизират останалите все още ресурси за собствено спасение. Обаче размерът на “черната дупка” на американските задължения (16 трлн. дол. – задължения на хазната на САЩ, включително неотдавна приетите ипотечни задължения; почти такива по мащаби задължения на корпоративния сектор; повече от 15 трлн. дол. – задължения на домакинствата, до 10 трлн. дол. – задължения на щатите и общините, всичко в порядъка на 50 трлн. дол.; допълнително – част от вторичните задължения за още 100-150 трлн. дол.) многократно превъзхожда ресурсите на “периферията”. Точна оценка за токсичността на дериватите е невъзможна, тъй като тези задължения по определение носят изкуствен характер: като правило това са математически очаквания за това или онова събитие (например фалит), които могат бързо да се променят.
Обслужването на тази пирамида от дългове изисква 3-5 трлн. дол. само за покриване на лихвени проценти, което представлява от една четвърт до една трета от годишния БВП на САЩ. Дори намаляването на лихвите от страна на ФРС, практически до нула, не доведе до съществено намаление на цената на обслужване на публичния (щати, ипотечни агенции и др.) и частния (корпорации и домакинства) дълг, тъй като едновременно рязко падна “качеството” на всички несуверенни дългове.
В тази ситуация финансовата система на САЩ изпълнява достъпната й функция – транслира собствената неплатежоспособност навън, обезценявайки активи, компании, цели страни и континенти.
Това не е толкова въпрос на “зла воля” на американския елит или “световното правителство”, колкото неизбежна и предизвикана реакция на самосъхранение (“рефлекс”) на системата, която дори в момент на саморазрушение не е в състояние да постъпва по друг начин, освен по начина, който й диктува самата й природа.